вторник, 30 декември 2014 г.

Kлючът на лампата - 1 част



От поне 5 години се каня да пиша по подобна тема. Това са онези неудобни истории, които всеки от нас има, но ги държи дълбоко в себе си и, ако ги сподели, го прави в много тесен кръг, от много близки хора. Не е задължително тези хора да са приятели. Важното е те да си мълчат. Ключът на лампата е нещо, което всеки може да стигне, но не винаги се сеща да щракне… и така..

Разказ първи: Срещата

 Всеки от нас е ходил на среща, независимо от възраст и пол. Тези житейски събития стават все по-чести в някакъв момент от развитието ни и имат различна честота на случване. 

Но…
Винаги са важни. По една или друга причина.  И всеки от нас, независимо от пол, етническа и религиозна принадлежност, иска да е перфектен. И прави всичко възможно за това. От измиването на зъбите (без да пие кафе, щото, нали, може да остане нещо по зъбите) до идеалното, според нас, облекло. 

 И всичко е наред. 

До момента, в който не видим огледало. На пръв поглед нищо фатално… но на втори…
На втори започва вторачването. Къде черна точка по носа, къде цяла пъпка или неправилно оформена вежда. Огледалото преди среща е най-големият кошмар. Показва това, което никой не вижда. Буквално. 

Минавам в женски род, заради удобството на писането. Може да се случи на всеки пол.
Отиваш на среща. Перфектна си. Миришеш на къпано  и на парфюм. Деликатно, разбира се. Всичко е идеално. До момента, в който не се видиш в проклетото огледало. Взираш се в перфектното си аз и в този момент, кратък, колкото вдишване, виждаш черна точка (дали тя е там или е въображаема, няма никакво значение). 

Първият импулс е да я зарежеш. Но-о-о…вторият е да й се отдадеш напълно. Имаш цели 20 секунди да се настискаш и нащипеш цялата по лицето, а и по всяка видима точка от себе си. 

И така, щипеш се пред огледалото, в пълна интимност и конфиденциалност, и си убедена, че само ти си виждаш дефектите. Излизаш с гордо вдигната глава. А на нея, вместо нос, е иделана червена, наситено червена, камба…(вид чушка, много червена)

Така срещата протича в неловки мънкания и смяна на темите, защото: 

А) ти си мислиш, че си идеална
Б) а той си мисли за камбата ти

Без значение от темата на срещата. Бизнес, частна или много лична.

Всичко щеше да е много по-лесно ако огледалото имаше ключ, с който се изключва лампата…

И това е само началото… J

сряда, 10 декември 2014 г.

Думите са важни



снимка: Васил Гарнизов
Самото продължаване на обсъждането на думите на д-р Петър Москов, министър на здравеопазването, за циганите, линейките и битите лекари, показва, че проблем има. И той не е един. 

Но... 

...за и против Москов - не е проблемът. Въпреки че хората се разделиха на прав ли е Москов или, аджеба, не е прав.

А темата с разрешаването на проблема, че в България е нормално този или онзи да бъде бит, отиде някъде… другаде. 

Това, че впоследствие Москов се поправи (или допълни, или както искайте там го кажете) и каза, че не говори само за циганите, а за опасните райони, в които има опасност за медицинските екипи, също оттече в девета глуха. 

Това, че проблемът не е САМО на Министерство на здравеопазването, даже не преживя като идея повече от 15 минути. 

Проблемът е криминален. Проблемът е на цялото общество. И проблемът се решава не с дамгосване, а с възпитание.. на всички ни. Защото дори и неправилното пресичане на пешеходна пътека е стъпка към пребиването на лекар. Ако не схващате връзката, мога да я обясня по следния начин:

Правилата са, за да се спазват. Няма по-малки правила или по-важни правила. Има правила. И те са за всички. Съзнателното им нарушаване трябва да се наказва. Несъзнателното им нарушаване трябва да се поправя. И ако някой не вижда проблем в побоя над живо същество, то тогава трябва много сериозна работа с този индивид, докато достигне базовото ниво на човешкото. 

Другият проблем с конкретното изказване на министър Москов е, че то беше непремерено. И след това, поне на мен така ми се струва, никой не се опита да контролира ефекта. Тоест кризисният PR го нЕма. А от него има отчайваща нужда. Защото темата се завихря, оформя и приема формата на лавина, която ако се свлече ще помете всички, независимо от етноса. 

Защото вместо да се направлява обществената дискусия в решаване на ОБЩИТЕ ни проблеми. Тя се измести в нещо като „С какво е по-удобно да бием другите”.
Думите са важни. Всяка една от тях. Като правилата. Защо немците са „толкова напред”. Защото са дисциплинирани. А дисциплината е спазване на правила. Лесничко е. 

С думите трябва да се борави внимателно. Особено, когато представляваш институция. И още по-особено е, когато си орган на изпълнителната власт (каквато е министърът).
Вярвам, че изводите са извадени правилно и че подобни „изпускания” няма да се повтарят. Също така разчитам, че вместо да се обяснява 24/7 какво е искал да каже министърът, министърът ще се заеме с реформата в здравеопазването, а като част от Правителството, заедно с Парламента, ще се заеме и с решаването на общите проблеми.

Вече се организират протести срещу „циганската” престъпност. Тоест ако аз, бяла и грамотна българка, отида и фрасна някого в зъбите и му взема всичките пари, той няма да има нищо против. Само да не съм циганка. Против „българската” престъпност нямаме нищо против или? 

И да, ако не се реагира на подобни изказвания, утре "Жените трябва да се бият" (без оглед на етноса) ще ни се струват нормални.

понеделник, 8 декември 2014 г.

Фили и Контрафили



снимка: vesti.bg
В България да си намерим тема, по която да се разделим рязко и трайно, не ни е трудно изобщо. Правим го с лекота, с каквато не можем да свършим нищо друго, да не говорим за нещо полезно. Умни и красиви срещи тъпи и грозни, протестиращи срещу контрапротестиращи, фили и фоби на кило, нацията ни може да бъде описана като „Фили и Контрафили” (или Фоби и Контрафоби, въпрос на предпочитание). 

Виждам, че в последните дни тема на разделението е изказването на д-р Москов (министър) относно това, че няма да праща линейки в циганските махали, докато на екипите на линейките не бъде гарантирана сигурност или най-общо казано безопасни условия на труд.

Признавам, че тонът на д-р Москов е малко повече от краен. Признавам, че подборът на думите ми е далеч от желателния и подходящия. Признавам, че соченето на един етнос, като причина за всички беди на клета майка Балгария е вредно и много опасно. 

Но също така признавам, че проблем има. Че Спешната помощ в България е на светлини години от там, където трябва да е. Признавам, че не виждам как някой млад лекар (а и дори нетолкова млад) би се мотивирал да работи в Спешна помощ в тези условия. Признавам, че проблем има.

И този проблем няма да се реши като се хока Москов защо не си мери езика. Да, знам, един министър не може да говори по подобен начин. Но познавайки доктора съм убедена, че той си е извлякъл поука от грешно употребените думи. Проблемите няма да се решат като се надпреварваме кой е по-най-толерантен и кой е по-най-морален и високохуманен. 

Да, основната цел на здравеопазването е да опази здравето на пациентите, независимо от кой етнос, раса, вероизповедание или, дори, планета са. Но министърът има и още една цел – да опази тези, които опазват здравето на пациентите.

Проблемът има едно просто решение. И в простотата си, то е изключително сложно за постигане в момента. Защото изисква обща работа в обща посока – сигурна среда, в която българските граждани да живеят достойно. Примерно. Вътрешното министерство трябва да работи тясно със здравното, социалното и това на образованието. Защото проблемът е комплексен. Той няма да се реши като го разчепкваме сектор по сектор. А само с паралелна работа по всеки един компонент. И то в пълен синхрон и координация. 

Защото да, много е лесно да се критикува. Да си вечната морална опозиция и високохуманна и неопетнена персона. Но активната гражданска позиция не означава, активно гражданско мрънкане. Или поне не би трябвало да означава...

Да, добре е да се сочат проблемите, да се критикуват грешките и вредните изказвания. Само че… това вече не стига… Вече не… Тези, които знаят и могат, или поне живеят с това самочувствие, трябва да предложат своите виждания за решения на проблемите – на този и/ли на други. Но не под формата на статус във Фейсбук. Има си институционализиран ред за това. 

Защото, да, тъжно е ако умре дете в ромска махала. Но за мен е жалко изобщо да умира дете.

Защото, да, безобразие е да бъде бит лекар. Но за мен е безобразно изобщо някой да бъде бит. Особено, когато изпълнява публична служба.

За това, дали може, ако е удобно, да спрем да се цепим на българи, други българи и по-българи. А да видим как да си решим проблемите. И то по-живичко. 


По темата може да видите мнението на Събина, Роси, Божо и Огнян Минчев… или поне аз тях съм видяла