понеделник, 30 декември 2013 г.

2013 – време да порасна



Винаги съм носила отговорност за собствените си решения и действия. Така съм възпитана. Може би за това силата ми е в кризисни ситуации. И да, мога да го кажа, защото има нещастието да се познавам много добре. Единственото нещо, за което отказвах да нося отговорност, е собственото ми щастие. Личното ми такова. Изводът, че не мога да го постигна сама е най-голямата грешка, допускана от мен някога. 

Е, 2013 беше моята година да порасна. В последните няколко месеца всеки ден си правя равносметка. Така се пести време на 31 декември вечерта в 23:59 и остава повече за даване на обещания пред себе си, които никога не изпълнявам съвсем. Само че равносметката включва последните седем години. 

Друга моя особеност е, че съжалявам за миналите си действия и решения най-много 5 минути (имало е случаи и до 7, ма те бяха много критични). Миналото е нещо, което няма как да се върне и промени, за това е абсолютно безсмислено да се кая и тръшкам. Единственото, което мога да правя с миналото е да извличам хубавите спомени и ценните поуки. 

Време на порасна. Това не означава, че ще задуша хлапето в себе си. Напротив. Мисля да го оставя да беснее на воля. Крайно време му е. Просто 2013 година ме принуди да разбера, че собственото щастие на Мария Николова, Добрата фея или Точката, тоест моето, зависи само и единствено от мен. 2013 година ме принуди да взема решения, които 2012 бяха кристално ясни, че трябва да се вземат, но шубето в мен надделя. 2013 ме научи, че мога сама, колкото и да не искам да съм. 2013 ми припомни, че в крайна сметка аз съм едно импулсивно същество, което обича да се смее. 2013 ми показа, че не е важно от кога познаваш хората, за да ги обикнеш. 2013 ме подсети, че единственият човек, който може да излезе насреща ми и да ме победи съм аз. 2013 ме научи да благодаря. 

Искам да кажа едно голямо „Извинявай” на всички, които съм наранила по някакъв начин. През 2014 ще се стремя да избягвам подобни неща. Мразя друг да се чувства нещастен заради моята лудост. 

Искам да кажа едно голямо „Извинявай” на себе си. Да, моето момиче, научи се, че нищо не почва абсолютно на чисто. Приеми го и продължи нататък. Всеки има минало и си носи куфарите пълни със спомени. Няма как ти да си по-различна. Просто порасна. 

2013 ме накара да порасна. 2013 ме принуди да видя собствените си страхове и да ги прегазя. 2013 ме научи да се влюбвам във всеки един миг от живота. Защото никога не е ясно каква гадост чака в следващия. 

За 2014 възнамерявам да бъда предимно и 100 % себе си. И да съм щастлива.
И в крайна сметка – очакванията ебават ситуацията винаги. Тук и сега е това, което е важно. 

С това се събудих в главата и мисля, че е време да го приема – аз съм просто човек.


събота, 14 декември 2013 г.

#Да



Да, днес станаха шест месеца откакто Народното събрание избра успешния млад Пеевски за председател на ДАНС (като пътьом, целенасочено промени законодателството така, че да е удобно на успелия да борави с всички репресивни възможности на службата). 

Да, днес с много от хората, с които се запознахме на протестите се поздравяваме като на празник, отбелязвайки едва ли не светлата дата, на която сме се срещнали за пръв път и от тогава сме неразделни 184 дни. И преди да почне хейтът да кажа моето мнение по темата. Поздравяваме се, защото наистина се радваме, че се познаваме. Поздравяваме се, защото доказахме на себе си и на обществото, че ни има, че ни пука и че можем да действаме. И, най-важното, поздравяваме се, за да не ни обхване мрачно отчаяние, след което отново да ни налегне апатията. 184 с разкошни хора срещу стена от наглост и цензура са изморителни. Много при това. И ако не намираме сили един в друг ще рухнем. За това, вместо печални и угрижени физиономии, виждате светнали погледи и усмивки. Защото външно сме длъжни да запазим светлината. За да не рухнат приятелите ни. Вътрешно, поне аз, съм една нажежена пружина от ярост, тъга и решителност. Решителност, че няма да спра. Няма да спра, защото искам нещата в живота си различни. Няма да спра, защото искам шанс за всеки да се докаже и развива. Няма да спра, защото нямам това право. Ние сме обречени на този протест. И той ще завърши с оставка, след което промяната продължава. 

петък, 6 декември 2013 г.

Policy of truth



Тhis basic truth -- that communicative freedom is good for political freedom.


 „Ø  Гражданите, които протестират със своите основания, да се замислят дали волно или неволно не обслужват с действията си целта на ГЕРБ за връщане в управлението, защото е ясно, че предсрочни избори сега биха възпроизвели резултат близък до този, който и сега е в НС.” (из опорните точки на БСП)

Ярост. Това е. Бях решила да не пиша днес. Даже бях решила изобщо да не се занимавам с протеста, Народното събрание и борбата за Съветска власт. Ей така, един ден почивка. Но не. Няма как да се случи. Няма как да се случи, докато тези вредни и жалки човечета управляват държавата. 

Манипулация и пропаганда. Толкова. Игра със страховете на хората. Игра с низките им емоции, емоции, които всеки от нас има. Игра с огъня. 

Опорните точки на БСП и ДПС са поредното доказателство, че тези хора не могат и не желаят да разберат, че гражданите имат а) свободна воля б) свободна мисъл и в) право на избор. Изначално. А не по нечия благословия. 

Опорните точки са рефлекс от диктаторско мислене. Разделяй. Владей. Насаждай омраза. Насаждай страх. Нека нацията живее в постоянна параноя. 

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Кой идва след О.?



Когато казах, че на въпроса „А кой идва след О.?“ трябва да се отговаря с „Аз“, изобщо не се шегувах. 

Всеки един, или айде повечето от нас, могат с пълното право да кажат „Аз. Аз идвам след О.“ (без удивителни „!“, а просто с точка „.“, защото просто известяваме за факт). Да, нямам предвид, че точно моето персонално „аз“ идва след О., но знае ли човек, може и да се наложи. 

„И какви са ви идеите? Как ще ги реализирате? То нали всички крадат“… тия контра-аргументчета може да си ги монтирате на свежо интимно място. 175 дни по улиците в искане на #Оставка, голяма част от времето на голяма част от нас е заета в това да посочва проблемите.

От толкова посочване на проблемите, няма как да не почнат да се посочват и решенията. И то решения, родени сред дискусии, умуване, спорове. Така да се каже, решения взети с консенсуса, който толкова много ни хвалят. 

Все от нещо трябва да се почне. Не може само да се мрънка, че нямало кой да ни остави да направи едно или друго. Ми.. грешка. Никога не съм чакала някой да ме оставя да правя едно или друго. Това ни е хубавото на поколението, че докато родителите ни бутаха комунизма, ние се самовъзпитавахме във взимане на решения и изследване на света.  Нямам намерение да чакам някой да ме оставя да свърша нещата, които смятам за редни.

Всичко в държавата е навързано като.. мисля, че се казва „свински черва“… възелчета, възли, кръгове, договорки, обвързвания, извиване на ръце или, с други думи, нечисти интереси.  

Решенията са кратки, прости и ясни. Просто някои трябва да има топки, за да го направи.

Аз мисля да почна с енергетиката. Реформа, реформа и пак реформа. Да, реформа се прави с много пари, но, да обясня на комунистите – парите за реформа са ИНВЕСТИЦИЯ, а не РАЗХОД. Почвам с нея, защото са най-големите интереси, с които пък ние нямаме намерение да се съобразяваме. Почвам с нея, защото е нужен голям консенсус.

Аз съм за развитие на ядрената енергетика. Но всичко в нея трябва да минава възможно най-прозрачно (не казвам, че трябва да се знае всичко, все пак за национална сигурност става дума). И не казвам, че непременно ще стане моята. Може разните там зелени да надделеят и да го караме на рапица, рай грас и слънце. Но това ще видим. Според мен истината е в микс между двете. Няма как да се получи иначе. 

Но това, което е сигурно е, че се дава краен срок за експлоатацията на централите с въглища. Хоризонт от 5 до 15 години за спирането или преструктурирането им. Ау, ами миньорите. Ами миньорите ги преквалифицираме, пренасочваме и т.н. „Ами те цял живот само това са правили“. Цял живот със средна продължителност 40 години или? И, без да е цинично, ако цял живот са копали, да се занимават със земеделие. Пак си е копане.

Ау, ама земеделието е в упадък. Няма хляб в него. Айде бе, черноземът на клета майка България да не може да роди зеленчук. Просто интересите нещата да не се случват ги има и тук. Борса. Борса. Борса. За зеленчуци, за плодове, за животни. Всеки да решава прекупвач ли ще ползва или ще ползва борса. В конкуренцията се ражда качеството, а качество определено е нужно. 

Слушам  как некви чичковци, които живеят в 63 година, щели да възстановяват Кремиковци, Химко Враца и какво ли не още. Идиоти. Клета майка България е малка, мъничка държавичка, с мънички ограничени ресурсченца. Не ни трябват огромни тежки предприятия.

 Не сме Съветска Русия за ваше съжаление. У България руда, освен златна разбира се, надали има в такова изобилие. На нас ни трябват предприятия, които да развиват иновациите. Предприятия, които се основават на база на техническия прогрес – ако така може да го схванете. Включително и предприятия, които да подпомагат земеделието да дава по-качествена продукция. 

Ау, ми откъде хора за такива предприятия, то с днешното образование няма кадри.. Айде бе. В България все още има прекрасни учени и преподаватели. А и съм убедена, че хора, които живеят и работят в онзи, другия свят, биха се върнали с голяма радост в България, ако им се предостави пространство и възможност да правят изследванията и откритията си. И ще го направят дори в началото да няма възможност за огромни заплати. А тези хора, също така, могат и ще преподават. А да ти преподават хора от практиката е безценно. 

Та.. общо взето е това. Написано е простичко, случването ще е сложничко. Но трябва да се почне. 

А, и btw., чувам, че протестът не родил лидери. Не родил, my ass. Протестът оформи и кали много такива. Просто чичковците от 63 година не могат да схванат, че днешното лидерство се оформя от повече хора и не е вождизъм. 

Айде, до скоро, аз отивам за една Оставка.


Днес ме е тресна графоманията.

Искам да ви крещя в лицата



Гледам си Timeline-а във Facebook и желанието да крещя е помитащо.  „Утре ще ходя на протест“, „ДА ПОДКРЕПИМ УКРАЙНА“, „Не на полицейския произвол – на 5-ти да се съберем“, „дръжте се до 13:00, че тогава идвам, но ще седя до 15:00, че съм на работа“… 

Няма да стане така.

Аз се изморих. Мога да го повторя. Аз, Мария Николова, се изморих. 155 дни на улицата (днес е ден 175, но аз съм с – 20 в броенето) изморяват. Изморяват по начин… изморяват физически, изморяват психически и смазват морално. 

И точно за това искам да се свършва вече, за да си почивам, за да се развивам, да уча, да се смея, да правя нещо за хората – примерно стъпките им по-леки. 

Обаче.. Обаче не разбирам овчия възторг по случващото се в Украйна. Разбирам възторга, не разбирам овчето. Надъхването от събота, как в четвъртък и ние ще покажем, че можем като украинците е жалко. Най-малкото, защото украинците, някак, излязоха по улиците и не се прибраха. При тях ситуацията все още е извънредна, при нас, като че ли, влезе в коловоза на ежедневието: „Ще дойда за час, то нали утре пак“. 

В Украйна имат кауза, която може да обедини партии и граждани – членството в ЕС. Тук имаме кауза, която разделя партиите от гражданите, както и партиите помежду им – искането за морал и справедливост в управлението. Тяхната кауза е сески. Нашата – не. 
И не, няма да стане с мрънкане. Няма да стане с надъхване от типа „Давайте като украинците“. 

Няма да стане докато не отнесем гадния шамар и не осъзнаем, че при нас нещата са различни. Че проспаните години, взирането в собствения периметър, правят днес протестът ни по-труден, по-изморителен и по-…неспонтанен. 

Няма да стане докато не си върнем чувството за извънредност. Няма да стане докато идваме да протестираме с часови норматив. Просто няма.

И не. Не се отказвам. Просто искам да ви крещя в лицата „СПРЕТЕ ДА СЕ СРАВНЯВАТЕ“. Ние не сме Украйна. Ние сме си ние. И няма да станем по-различни.

Искам да ви крещя в лицата „Събудете се“. Събудете се, но не се прехласвайте по собственото си мъченичество. Събудете се и бъдете заедно. Каузата е една – морал и справедливост. Символът й е един – оставката на О.

Искам да ви крещя в лицата „Сега е лесното“, защото след оставката идва сложното. Да се съградим на ново, да съхраним малкото останало честност и почтеност у нас и да я развием.

Ние сме си ние.. и нашият път е гаден.

Няма аз да дърпам шалтера. Продължавам до оставка.. Оставката на О.