Искаш ли да ти разкажа...

За това, което беше и за това, което е? Искаш ли да ти разкажа това, което ще бъде? Искаш ли да ти разкажа как танцувахме в дъжда, който ще вали утре? Искаш ли да ти разкажа това, което ти липсва? Искаш ли да ти разкажа за болката от радостта?

София има отчаяна нужда от компетентно управление

 в. Седем
С идването на пролетта би трябвало да ни стане по-светло на душите, да гледаме някак по-ведро на нещата около себе си. Свежият вятър и слънчевите лъчи, пролетният дъжд, би трябвало да направят нещата да изглеждат по-свежи и красиви. За съжаление това за София не важи. Свежият полъх на вятъра разнася само прахоляк и пепел, слънчевите лъчи огряват стари и нови дупки и ями по улиците, а пролетният дъжд превръща прахоляка в кал, която услужливо пълни пропастите в пътната настилка и щастливо пръска всички наоколо, когато през нея мине кола.

София е моят град. Той има своя дух, своята история. Или поне имаше. В последните години, вместо излъчването на европейска столица, София по-скоро се превръща в попрехвърлила първа младост хубавица със спорни естетически вкусове. Безобразията, които се извършват с града ни, са сякаш безкрайни – от безумно грозното строителство до занемарените улици и градинки. Вместо усещането за възход, в София витае чувството за разпад.

Логика на чувствата

В чувствата няма нищо логично. Емоциите не са рационални. Нали за това, в даден момент, основна задача пред нас е да се научим да ги контролираме. Кога да ги показваме, по какъв начин и пред кого. Щеше е да е чудесно да можем да оставим емоциите в шкафа или там, където ни е удобно, за да ги ползваме само тогава, когато е безопасно. Емоциите могат да са всякакви – силни, слаби, тъжни, горещи, буйни, въздържани, дори и студени. Моите най-често са разрушителни, за всички, включително и за мен. И все пак има разлика в смисъла, който влагам в думата „емоция” и в този за думата „чувство”. Защото, може би, а може би само днес, си мисля, че емоциите пораждат чувствата, но докато те са стихийни и трудно управлявани, то чувствата са някак си по-култивирани, едва ли не дресирани, някак си по-обмислени и като че ли доста по-мудни. Да обичаш някого, не означава непременно да си влюбен в него, не и по онзи романтично, наивно искрен и опустошаващ начин,

Архив: Извинете, бихте ли минали в дясно

01.12.2010 10:51

Следващият път като се сетя ще снимам червената лепенка, върху която надпис призовава гражданството ( а може би предимно селячаството) да се придържа в дясно, придвижвайки се по стълбите или стоейки на подвижните стълби (ескалаторито за горната скоба) на. Една европейска и цивилизационна практика, която подпомага другата част от гражданството, което иска да се придвижи по бързо. Това е нещо, което явно българинът не разбира. Седи и/или се мота във всяко едно пространство, което му хрумне, без никаква мисъл за околните. Не че аз мисля за околните, по принцип околните слабо ме интересуват, но се стремя поне да не им преча придържайки се към няколко много прости правила. Едното, от които е да си се придържам в дясно. И в двата смисъла. Или и в трите, буквално, символично и политически.

А всъщност...

А всъщност можеше сега да е средата на април. Можеше да е значително по-топло, ако ще да си седи мрачно. Можеше и да вали топъл пролетен дъжд, а не да си седи такова схлупено и никакво. Всъщност можеше да мирише на цъфнали дървета и мокра трева. Можеше да е три следобед и аз да пиша това, каквото и да е то, с току що направено мохито до мен. Всъщност можеше всеки да прави това, което иска, без да мисли за утре и най-вече за вчера..

А всъщност искам да пиша. Не знам какво и защо, но искам да пиша. Неказани мисли и ненарисувани чувства. Може би човек пише за нещата, които иска, но го е страх да направи. Или за нещата, които е правил, а вече не може, за нещата, които са били и които вече няма как да бъдат.

А всъщност искам себе си за мен.

Имам проблем с гнева

За да не седи празно това ново творение на собствения ми гений, ще сложа някои неща от старото свърталище http://divini.blog.bg. Някои от тях са много стари, други не чак толкова, но всичките са ми сред фаворитите…

08.09.2010 - Имам проблем с гнева

Сдържам го. Може би това е добре. За околните. За мен не е. Колко по-добре щеше да ми е ако си позволявах да крещя въпроси на хората. Като „За кого гласувахте а?”. Особено искам да го правя това в метрото. Което Бройко ни построи. Сам. С неговите пари. Защо в метрото ли? Ами там е единственото място, където се сблъсквам с много хора на куп. И всички гледат стреснато, извинително някак си. Това ме побърква. Не мога да понасям страха в очите на хората и перманентното чувство за вина. Неясното усещане, че не е много ясно дали трябва да се усеща вина, но за всеки случай е по-добре да си я усещаме. Ей така, за по-сигурно. Също така метрото е подходящо за илюстрация на скудоумието на строителния гений. Пример – на станция Стадион „Васил Левски” няма стълби. Има ескалатор, дори няколко, но няма стълбище. Странно, мислех си, че изискванията за безопасност са много строги в това отношение, но явно съм се объркала. Това, че ескалаторът е спрян не го прави стълбище. Най-малкото, че едно ескалаторно стъпало е два три пъти по-високо от стандартно стъпало от стълбище. Друг пример – спирка „Сердика” – ескалаторното устройство не работеше в продължение на месец, от което пътникопотокът, в поска „нагори”, беше насочен на останалия работещ ескалатор, а посоката „надоли” мина изцяло на пешеходен режим по учудващо присъстващото стълбище. Няма да коментирам крясъците, които се чуват спорадично на всички станции „МИНЕТИ ЗАД Ж’ЛТАТА ЛИН’Я”.

Не, няма да се чувствам благодарна, за това, че в Европейската столица София се ползвам от благата на цивилизационния технически гений.

Ново начало - може би

Дали ще преместя блога то blog.bg – не знам. Дали ще продължа изобщо да пиша – също не знам. Най-вероятно да, заради виртуалния ексхибиционизъм, който ме тресе. А и писането е по-лесно от четенето.

Та така, може да се окаже интересно